TBD

- Офисът ми е изграден от изцяло бели плоскости с орнаменти от бамбук. Всяка северна страна на стая е покрита с килим от зеленина – основно райграс и детелини. Интерактивните тавани имитират движението на слънцето по безоблачно небе, което създава илюзията, че си в Сахара и няма нито един облак. Психолозите, казаха преди 8 години, че ефективността на заетите се повишава с до 30% под влиянието на слънчево време. Не можаха да предвидят, че хубавото време постоянно ще потиска заетите до степен, в която те ще се предпочитат да сложат край на живота си. Очакваха, че ще се адаптираме до 3 години. После бяха 5. Самоубийствата се увеличиха главоломно. Близо 299 300 прекратиха живота си от 2154 г. до днес. Това са 4 години и 205 души на ден, които спират да съществуват, заради дневна светлина, която беше програмирана във всички затворени пространства. Опитът с програма, която адаптира светлина и небе, според актуалните метеорологични условия навън не помогна. Ако това не спре до 4 години ще бъдем изправени пред нова криза. Правителството изчисли, че при 600 000 загинали възрастни балансът няма да може да бъде възстановен. Това са приблизително 400 000 деца, които трябва да бъдат отгледани до 6-годишна възраст от приемни семейства, а вероятността да не мога да получат Ки, заради липса на когнитивни връзки, които никога не се изграждат в тези деца е приблизително 1 към 4. Нарастването на Плейн ще доведе до нова война. Аз нямам деца. Ако се самоубия ще увелича статистиката, но няма да допринеса за войната. От друга страна светлината не ми влияе. Нито времето. Нито другите. Проблемът е в отговорите. Изчислих всички възможни опции и изходът всеки път е един и същи.
- Сър, Сър, имате ли нужда от почивка? – това е колегата от съседния офис. Вероятно е чул, че набирането по клавиатурата е спряло.
- Да, Сър, имам. Ще изляза от офиса за 20 минути на игрището – хващам си сакото и отивам да играя волейбол. Денят е светъл и игрището трябва да е пълно с хора. Построиха игрищата веднага след като започнаха самоубийствата. Същите тези психолози стигнаха до временно решение, че спортът и допълнителното движение е в състояние да спре порива за край на съществуването ни. Всеки, който се почувства претоварен с информация има правото да играе, когато пожелае.Днес обаче няма никой на игрището. Сядам на една от пейките. Имам достъп до цялото знание на света, а ето ме – малка тъжна мишка в услуга на Правителството. Знам, че шефовете ми знаят. И вероятно скоро ще ме махнат. Ще ми предложат да стана Администратор на изходящи заповеди, за да имам повече свободно време. Тогава ще разхлабя вратовръзката, ще се кача на 18-ия етаж с чадър и ще скоча. Точно така ще направя! Това ще бъде моят протест!
В далечината се вижда друга мъжка едра фигура в костюм. Явно това ще се случи по-скоро, отколкото исках.
- Ян, не очаквах, че ще дойдеш толкова скоро. Но знаех, че имаме да проведем разговор – изправих се, изтупах се, време беше началникът да проведе разговора с мен.
- Знаеш, че високо ценим кадри като теб. Ти беше добър изпълнител на задачи – увъртането определено не беше силната страна на Ян, нито предразполагането на хората. – Искаме да ти дадем още една възможност. Няма да те назначим за Администратор изходящи заповеди, защото знаем, че това ще е по-дълъг път за теб, отколкото това, което ти предлагаме. Искаме да отидеш до Антарктида. Искаме да се срещнеш с тях и да…
- Какво! Антарктида! Диваците там ще… - прекъснах Ян. Това е пълно безумие. Спират ме от самоубийство със сделка с Правителството, в която трябва да оставя всичко. Това не е нито един от вариантите, които бях изчислил.
- Знам, Уил. Не е нужно да продължаваш, просто изчакай. Остави ме да довърша. Правителството е сигурно, че има решение на проблема. Просто трябва да се достави един плик до хората на Антарктида. Знаеш, те са хора като нас.
- Не съвсем Ян. Били сме еднакви. Аз съм Ки откакто съм на 6 Ян. Работя за Правителството от 18-годишен.
- Но сега си неконтролируем, Уил. Тази седмица за трети път стигаш до игрището за волейбол. Знаеш коя е следващата стъпка. Никой не иска да събира и твоя мозък от градините пред сградата. Това ще оправи нещата, Уил.
- Какво е изчислило Правителството? – щом Ян е видял резултат, в който доставянето на плик до Антарктида ще промени нещата е време да слушам.
- Вероятността самоубийствата да спаднат с до 40% за първата година са до 67%. Ако някой потенциален занесе плика - стигат до 73%, ако ти занесеш плика са до 80%. Уил, не сме имали толкова висок процент знаеш откога. Това не засяга само теб. Правителството има нужда от теб.
- Ян, репетирал ли си тази реч?
- Да, Уил.
- Добре, Ян. Ще занеса плика. Не става въпрос за плика, нали, Ян?
- Знаеш, че не мога да те излъжа и знаеш, че си прав. Ела в офиса ми. Тръгваш утре.
Това не беше обикновена заповед. Всичко са премислили. Правителството го е изчислило. Чудя се какво би станало, ако някой му дръпне щепсела. Разбира се, на скапаното Главно Правителство. Сигурно има резервно захранване.
Точно стигнахме главния вход на сградата и сирената заработи. Започна запечатване на сградата. Някой се беше опитал да отвори прозорец над втория етаж. Противосамоубийствения механизъм на сградата се беше задействал. Късно. Филип от Финанси се приземи на плочките до мен точно 2 минути по-късно.
- По дяволите, Уил. Това трябва да спре. Той е третия за тази седмица. – Ян стоеше пред вратата на сградата, която беше запечатана.
- Знам, Ян, знам. – отговорих докато прескачах ръката на Филип от Финанси. - Бедният Филип.
Влизам в офиса обратно и усещам отдавна забравена емоция. Вълнувам се. Дори Ки не може да ми помогне да изчисля какви са възможните резултати от визитата при Плейн на Антарктида. Значи има смисъл. Всичко има смисъл. Откакто ме инжектираха с Ки не съм имал нито един въпрос, на който да не мога да отговоря. А ето че сега отново се чувствам на 6 и се вълнувам, за нещата, които ще науча. Спомням си деня, в който ми инжектираха чипа.
* * *
Болничната престилка стигаше почти до глезените на момчето. Ръкавите, които трябваше да бъдат къси – почти до лактите. Въпреки това беше седнал на масата за ядреномагнитния резонанс и свободно движеше крака напред назад, тъй като не стигаше пода. Не мислеше. Имаше в ушите си ужасен звук, като силен писък на процесор, който работи на високи обороти. Беше отпуснал рамене и гледаше ръцете си. Строеше къщичка с тях. Първо направи покрив. После основата. Кръстоса палци и си представи, че това са рамките на прозорците. Вътре в къщата имаше друго момче, точно като него. Само че пораснало, с бяла престилка и очила с големи стъкла и сиви рамки. От другата страна на стъклото, което разделяше ЯМР стаята и контролната можеше да види майка си и доктора, които разговаряха.
- Ударът е засегнал фронталния лоб. Момчето никога няма да бъде същото. Вероятно ще успее да завърши училище, но не можете да очаквате много от него…
- Но той изглежда напълно нормално. Каза, че е паднал от не повече от метър! Това не може да бъде истина! – жената беше видимо раздвоена между истерия и гневен пристъп.
- Но може би ще можем да ви помогнем все пак. Ще ви изпратя документите след 2 дни, за да ги разгледате. Науката вече е достатъчно напреднала. Може би имаме точно това, което ви трябва. – докторът изпрати жената.
Тя влезе обратно при малкото момче и седна при него. Прегърна го и двамата си тръгнаха.
На следващия ден се обади на лекаря, беше готова да се бори отново. Помоли го да ѝ изпрати документите по-рано. Още следобеда в 4 ги имаше на лаптопа си. Експериментално лечение за лица с умствени увреждания над 6 години. Знаеше за какво става въпрос. Искаха доброволци, които да пораснат в първото поколение Киборги. Главното Правителство разпространяваше реклами навсякъде, но без да даде ясна информация. Операцията беше тежка и опасна. Щяха да срежат мозъкът на малкият ѝ син Уил точно на мястото, където двете полукълба се съединяват и да сложат малко органично парченце, което съдържа цялата информация, налична в мрежата. После щяха да му инжектират невротоксин, който да направи връзката между чипа и неговите нервни клетки. Рискът беше огромен. Немислим. Предлагаха ѝ да срежат черепа на шестгодишното ѝ дете, после да го инжектират с отрова, която в грешната доза можеше да го убие на мига. Докато спускаше поглед надолу по детайлите за операцията осъзна, че нейното момче може никога няма да преживее тази операция, или последиците от информацията, с която щеше да разполага. Сълзите започнаха да се стичат по лицето ѝ. В този момент малкият Уил, който си играеше до майка си в кухнята се изправи и тръгна към нея. След точно една крачка спря, свлече се на земята и изпадна в гърч.
Когато Уил се събуди видя, че майка му е облегнала глава на ръба на леглото. Звукът на прегарящ процесор беше още по-силен в ушите му. Още щом отвори очи започна да крещи с цялото си гърло:
- МАМООООО! МАМОООО! БОООЛИИИИИ!
Майката на Уил беше изправена пред две възможности – да превърне сина си в киборг или да го остави да живее с шума в главата му през остатъка от живота му. Ета избра Уил да бъде киборг. Тя не си даваше сметка, че синът ѝ повече никога няма да бъде неин. Той вече принадлежеше на Правителството.
* * *
Само за едно десетилетие технологията беше развита до степен, в която на 6-годишна възраст децата получаваха чипа с леко убождане на дълга игла. През 50-те години на XXI век вече всички бяха Ки. Освен една група от около 20 000 души, която не пожела да влезе в бъдещето. В един момент техният живот сред всички Ки стана немислим. Ки можеха всичко по-бързо и по-лесно. Ки имаха достъпа до цялата информация в мрежата, можеха да изчислят най-добрият вариант от всички възможни в секунди. Но не можеха да предвидят реакциите на Плейн. Така нарекоха себе си онези, които предпочетоха да останат обикновени хора. Скоро проблемът стана грандиозен. Киборгите имаха възможност да разпознават лъжите, измислиците и фантазиите. Свиването и разширяването на зеницата в секунди издаваше и най-убедителните лъжци. Плейн се озоваха в позиция да избират. Да станат Ки или да се махнат от земята. Тогава Главното Правителство – компютъра, който управляваше света - намери решение. Ки можеха да живеят на място, на което няма мрежа. Единственото подходящо място за целта беше Антарктида. Така 20 000 души поучиха предложение от Главното Правителство да бъдат релокирани с осигурени заплати, задачи, дом и всичко необходимо за оцеляването им на пустия континент. В рамките на 2 години първите Ки доброволци изградиха жилища и условия за живот на Антарктида и си тръгнаха. В следващите 5 години по-голямата част от Плейн бяха преместени със семействата си в новия град. Малка част Плейн останаха да изживеят животите си на стария континент. Но знаеха правилата. Няма лъжи. Или ще те хванат.

Канди

Никога не съм мечтал на дребно. На 5 исках да бъда доктор, на 10 палеонтолог, на 20 – Терминатора. Някъде между мечтите за приключения и любовта към науката се намесиха родителите и станах програмист. На 25 написах програмата за домакинските роботи, които още ви изхвърлят боклука, пускат пералнята, прахосмукачка, миялна. Изкуствен интелект на найси. Интелект в изкуството, при това малко.

На 30 пишех по-малко програми и повече пушех. Цигарите вървяха с уиски, уискито с кока, коката със секс, секс, секс с непълнолетни еукраинки, ерускини, ебългарки. Смесвах забраненото със задължителното. По това време пак бяха легализирали дрогата и курвите, за сметка на цигарите и алкохола. Шибано правителство. Не може да реши, кое е по-зле – ракът и цирозата или няколко наркомана и магистралната любов. Майната му, мислех си тогава, аз съм господ и утре ще родя новия Homme359, който ще сере, пикае и яде вместо вас, а вие ще ме позлатите за това и с парите ви ще си купя тютюнева фабрика и завод за спирт.

На 35 обаче написах програма за новия домашен робот Homme4000, който можеше да бъде контролиран само чрез човешка мисъл. След това се пенсионирах. По това време дрогата и жените ми бяха писнали, за сметка на алкохола и цигарите. С тях се снабдявах от един бразилец. Той се казваше Лукас, всички му викаха Мазния. Аз го наричах Педро, както виках на всичките гей. Само на хетерото им виках по имена. Това бяха петима фасфрендове все от изтока, а Педровците бяха 500, бе по-скоро 5000.

Та Педро Мазния три пъти годишно пътуваше до Бразилия и обратно до Ешвейцария, за да доставя тютюн. Щатът с най-строгите закони чинно обръщаше глава, за да не вижда страшната гледка на контрабандата с цигари. В Егермания месните радикални мюсюлмани си извоюваха закон за рязане на ръцете на пушачите, в Ефранция заплашваха със затвор всички бели, които пушат, в Енорвегия поставяха под домашен арест всеки пушач, Ебългария приемаше всяка директива излязла на запад от Есърбия. Така от всички щати, които ми се водеха родни, можех да живея само в Ешвейцария. (Баба ми Ханза е от Егермания, женена за ефранцузина Абдула, другата баба Инкиборг от Енорвегия, женена за ебългарина Али, майка ми Лейла е родена в Етурция, а баща ми Дмитрии в Ешвейцария, слава на Аллах прабабите и прадядовците никой не ги помни вече.)

Та за страстен пушач като мене Ешвейцария си беше най-удобният щат за резиденция. Проблемите с еалбанците бяха разрешени още през 2086, когато разрешиха стрелбата на месо по непознати, навлизащи в чужда собственост и щатът стана идеален за живеене пак.
И докато пушехме в скромния ми дом в Лозана с Педро новата пратка Марлборо, той разправяше – Манаус, та Манаус. Там се бил родил, страшен град, страшна природа. Да ида да го видя.
- Че как ще ходя там, там има още спин, шарка, дори акне има още! – възмутих се аз.
- Какво от това, ти нали си ваксиниран! Иди бе, там още храната си готвят! Толкова е запазено, земна кола можеш да видиш... – излезе изпод рехавия мустак над горната устна на Педро.
- Е какво пък...
Колко трябва да премисля един милионер в пенсия екскурзия за един ден. 30 секунди по-късно Homмe4000 носеше разпечатания билет за Airtram-а за утре сутринта.
След 2 кутии цигари и бутилка уиски отлежало 80 години бързият самолет не ми се отрази добре, но 3 часа до Манаус, са си 3 часа. С колата щях да се нося поне 18. В Манаус кацнахме в 11. Времето беше горещо и влажно. Взех земно такси и тръгнах да разглеждам града. Педро не лъжеше. Манаус беше много ретро град. Само тук-там се виждаха проблясъци на модернизацията отпреди 50 години и толкова. За 15 километра видях едва 4 airmatic-a модел 56-а. Земните им коли още използваха водород, хората вървяха по тротоарите, запазени небостъргачи от началото на столетието... От друсането в четириколесната машина ми стана лошо, отворих вратата и повърнах. После помолих шофьора на таксито да ме откара някъде сред природата, за която Педро ми беше разказвал толкова пъти. Събудих се след половин час. Не вярвах че може да се спи в тези примитивни машини, но факт. Пих една вода и пак заспах. След още половин час шофьорът на таксито ме събуди, че сме пристигнали. Платих му да ме чака цял ден там. Бяхме на брега на Рио Негро. Дивата природа наистина си беше на мястото. Както разказваше Лукас. Нищо подобно не бях виждал през целия си живот. Завладя ме вдъхновението отново. Духът ми се върна на мястото си и аз отново имах желание. Исках да обгърна света, както исках на 10, на 15 и на 20, но преди 25.

Видях малка група туристи на близкия кей. Отидох при тях. Те започнаха да се катерят в дървена лодка, която върви по вода, и аз се пъхнах в лодката срещу смешна сума. Едва успяхме да се сместим 7 души. Някой от брега крещеше на развален манглийски
- Прецоварили цте я, прецоварили.... – но гласа му затихваше под бръмченето на мотора на лодката.
Тези мотори бяха забранени от 50-те години насам, но в Бразилия няма нищо забранено...

Отдалечихме се достатъчно от брега, за да усетим звуците и мириса на джунглата, на реката, на живота. Лодкарят изгаси мотора, за да можем да се насладим на музиката. И докато си стояхме преизпълнени с въодушевление, усетихме, че глезените ни са във вода.

* * *

Педро Лодкаря се опитва да запали лодката, но не става. Шестимата освен мене изпадат в паника и започват да крещят към брега. Аз си седя и чакам да потънем, за да доплувам. Всички са ужасени. В един момент се сещам, че на 20 исках да бъда спасителя на земята, герой, Терминатор и скачам във водата. Тези от лодката съвсем полудяват и крещят като обезумели по мене. Аз им казвам, че няма проблем, ще се върна за друга лодка. Те крещят още по-силно, а двигателят още не пали. Аз плувам към брега близо половин час.

* * *

Излязох на брега най-сетне. Извиках Педро “прецоварили цте я” и му обяснявам, че лодката е спукана. Той зае физиономия на нещо средно между “кацах ли ви” и „цпукана ми е рабоцаца” и ме поведе към едно бунгало на брега. Оттам извадихме с общи усилия още по-примитивна лодка, с нещо, което не бях виждал и в учебниците по история. Приспособленията, които задвижваха този ретро плавателен съд изглеждаха като големи лъжици. Педро ги движеше като ги вкарваше и изкарваше във водата. Отиде до другата лодка, взе двама – върна ги на сушата. И така, докато в спуканата не остана само Педро Лодкаря. Педро Прецоварения даде едната лъжица на Педро Лодкаря и всички се завърнаха по живо по здраво.

Тогава се сетиха за своя спасител и ме обградиха. Питаха ме 50 пъти “Ти акъла ли ци ци цагубил!”, аз 60 пъти отговорих, че после ще ми благодарят...
Ядосах се много на неблагодарниците. По-добре програмист, отколкото Терминатор на неблагодарници малоумни! Отказах да се присъединя към пиршеството, което устроиха в чест на спасението ни и се върнах при таксито.

Педро Шофьора хъркаше толкова мощно, че можех да го чуя, много преди да го видя. Качих се и му казах да ме закара на летището. В апартамента ми в Лозана ме чакаха две ебългарки, бутилка еирландски спирт от миналото столетие и две кутии цигари.

* * *

Този път обаче, полетът с Airtram се оказа много по-зле. От цял ден неядене в самолета вече имах усещането, че нещо мърда в мене. В корема ми, в гърлото, в пикочния ми канал. Реших, че може да съм пипнал някой вирус в реката и си направих час за ваксина за следващия ден. Половин час по-късно, повърнах на пода в самолета. Пътниците се възмутиха. Ето, затова не трябва да пътувам с градски транспорт! Ако си бях взел поне купе, на никого нямаше да преча. Особено на стюардесата, която трябва да го чисти. А сега 150 седящи плюс още 150 правостоящи гледат как синята къса пола чисти моето повръщано.

* * *

Аз гледам оранжевата смес, на пода, до седалката ми, която си заминава с парцала. В нея нещо усилено се движи. Мисля, че халюцинирам. Доближавам се съвсем и виждам два червея с мустаци и перки как се гърчат по пода. Спирам стюардесата преди да ги избърше и тях и ги снимам с лапфона си. Правя и клипче и й разрешавам да ги изведе от коридора.

През останалите час и половина от полета разсъждавам с какво са ме надрусали или какво съм пипнал в тази река. Хваща ме ужаса, че заради едно безразсъдно пътуване ще си умра ненавършил 50. Нещото в пикочния ми канал се бунтува. Изтръпвам целия, че може да съм болен от някоя нова болест, за която няма ваксина. Това в пениса ми се движи ту надолу ту нагоре. В един момент започва яростно да се изкачва все по-нагоре и по-нагоре към корема ми. После го усещам, че се спуска към топките ми, някъде изотвътре. Отивам до тоалетната да се облекча. Всичко си върви нормално. Сигурно халюцинирам. Утре ще съм нов.

На летището ме чака колата. Казвам й да кара у дома и след няма и 5 минути влизам. Homme4000 е приготвил ядене, шампанско, музика. Двете момичета се наливат с пенливото бяло вино и си поръчват на Homme хайвер. Докато паля цигара те започват да ме събличат. Тръскам си върху гърба на втората. Тя нещо се мръщи. Изведнъж спира точно в най-хубавата част. На косъм съм да й бия един шамар. А тя ми сочи левия ми тестис. Нещо мърда в него, някаква тънка нишка, подобна на червей минава под кожата. Побеснявам, хващам мърлата за косата и я гоня от стаята. Продължавам с другата, на която червеят не й пречи. Явно и топките ми си работят съвсем добре. Плащам й и я гоня. После заспивам.

* * *

На сутринта първата работа, която свърших беше да си прегледам топките. Трезвен и нов влязох в банята, запалих цялото осветление и извадих огледалата. Мамка му, в лявата ми топка наистина има червей, който се движи. На всичкото отгоре е станала двойна на дясната. Изстрелвам се при лекаря.

Доктор Педро ме преглежда, изслушва и здравната ми история. Преглежда картоните на майка ми, баща ми, баба ми, дядо ми и двете проститутки, с които правих секс снощи и заключва, че трябва да ми направи скенер, рентген и к’во ли още не. След 20 минути изследвания докторът се завръща с траурна физиономия.
- Господине – с почти насълзени очи ми казва той – имате изключително рядък проблем... - малко преди да припадна от ужас, че умирам той изхвърля на един дъх – имат-кандиру-в-топкат-си.
- Какво!? – крещя – какво имам!?
- Кандиру, господин, Шекерун Водков, хванали сте си кандиру. Това е много рядка риба паразит. Живее на две места на планетата – в Амазонка и в Рио Негро. Във втората, за нещастие, вие сте се гмуркали вчера. Там тя е нахлула през пикочния ви канал. Тъй като рибата е много малка, още бебе, може да пътува през всяка вена и артерия в тялото ви. За ваше щастие се е настанила в левия ви тестис...
- За мое щастие ли! – викам вече на ръба на нервна криза.
- Рибката можеше да се упъти към сърцето ви, тогава вече щяхте да сте мъртъв. Налага се незабавно да отстраним органа. Ако кандируто се упъти в друга посока, можете да умрете за секунди
- Да не твърдите, че е жива?!
- Точно това казвам. Кандиру се хранят с мембрани и нежните тъкани в тялото. Може спокойно да си живее във вас няколко седмици, докато не предизвика инфекция и не умрете...

Започнах да разсъждавам. Хванал съм риба. Живее в левия ми тестис, ако мръдне от там – аз съм мъртъв. Трябва да се кастрирам. Това не е проблем, предвид, колко сперма съм замразил... Защо обаче левия е вече двоен на десния? Инфекция? Докторът явно прочете въпроса в неразбиращия ми поглед.

- От снимките, които направихме се вижда, че кандиру влиза в някаква взаимовръзка с вашето ДНК. Тъй като рибата е в много начален стадии от развитието си е възможно да сте прибавили от вашето ДНК към нейното и в момента във вас да расте риба с наченки на човешко ДНК. Затова е толкова важно по-бързо да отстраним кандируто.
- Казвате, че съм бременен ли докторе!?
- Не, не, не съм казал такова нещо...
- Педро, ако искаш да ми вземеш детето, ще трябва да се постараеш повече! – в момента, в който казах това хлопнах вратата на кабинета му и се качих в колата. Право вкъщи. Натоварих малкото багаж, който имах и Homme4000 на Airmatic-a и дим да ме няма за Ефранция. От целите Европейски Щати това беше провинцията, в която всеки можеше да претендира за нещо и всеки имаше право... да има правото.

Пристигнах в Ефранция по тъмно. Спах в Ница, а оттам право в Париж. Реших, че за малко ще поспра с удоволствията и ще живея здравословно. Тук имах и едно бивше гадже, което стана инвитор. Бях сигурен, че тя ще ми помогне да огледаме Канди. Ако някой знаеше дали ще излезе рибочовек от топката ми това беше Йоанна. Така се и оказа.

След 2 дни в Париж, съжалих, че съм се нагърбил със задачата да ставам баща на Канди. Левият ми тестис вече беше колкото баскетболна топка. Кандис се развиваше ежечасово. Йоанна ме наглеждаше на всеки 3 часа. Но това не ми помагаше особено. Не можех да мръдна от леглото. Трябваше да пикая в гърне и слава на гения ми, за Homme4000, който носеше гърнето, ядене, дрехи, пиене, миеше ме, чешеше ме и какво ли още не. За мое щастие, според Йоанна, Канди се развиваше толкова бързо, че след месец най-много ще е готова да я вадим.

Един месец не станах от леглото, но Канди беше в идеално здраве. Вече махаше с ръчички и крачета от 3Dзона, каквито за мое щастие се появиха. Йоанна, още не знаеше дали Канди ще може да диша въздух, но поне приличаше на човек, доколкото можеше да се каже за същество с дупки на гърба. От 3Dзона видяхме също, че е момиченце. Слава на Аллах, ще бъде Канди наистина, няма да е Педро!

Един ден усетих, че Канди се върти там вътре. Разбрах, че моментът е дошъл. Обадих се на Йоанна и тя дойде с цял екип. Три часа рязаха топката от другата, но успяха да отстранят само тази, в която беше Канди. После започна процедурата по ваденето на дъщеря ми. След половин час още чух детски плач. Щастието ми беше несравнимо, че е повече човек, отколкото риба...

Прегърнах я, после я съблякох и започнах да я оглеждам. Изцяло човек, само тези хриле на гърба и тези странни очи...