TBD

- Офисът ми е изграден от изцяло бели плоскости с орнаменти от бамбук. Всяка северна страна на стая е покрита с килим от зеленина – основно райграс и детелини. Интерактивните тавани имитират движението на слънцето по безоблачно небе, което създава илюзията, че си в Сахара и няма нито един облак. Психолозите, казаха преди 8 години, че ефективността на заетите се повишава с до 30% под влиянието на слънчево време. Не можаха да предвидят, че хубавото време постоянно ще потиска заетите до степен, в която те ще се предпочитат да сложат край на живота си. Очакваха, че ще се адаптираме до 3 години. После бяха 5. Самоубийствата се увеличиха главоломно. Близо 299 300 прекратиха живота си от 2154 г. до днес. Това са 4 години и 205 души на ден, които спират да съществуват, заради дневна светлина, която беше програмирана във всички затворени пространства. Опитът с програма, която адаптира светлина и небе, според актуалните метеорологични условия навън не помогна. Ако това не спре до 4 години ще бъдем изправени пред нова криза. Правителството изчисли, че при 600 000 загинали възрастни балансът няма да може да бъде възстановен. Това са приблизително 400 000 деца, които трябва да бъдат отгледани до 6-годишна възраст от приемни семейства, а вероятността да не мога да получат Ки, заради липса на когнитивни връзки, които никога не се изграждат в тези деца е приблизително 1 към 4. Нарастването на Плейн ще доведе до нова война. Аз нямам деца. Ако се самоубия ще увелича статистиката, но няма да допринеса за войната. От друга страна светлината не ми влияе. Нито времето. Нито другите. Проблемът е в отговорите. Изчислих всички възможни опции и изходът всеки път е един и същи.
- Сър, Сър, имате ли нужда от почивка? – това е колегата от съседния офис. Вероятно е чул, че набирането по клавиатурата е спряло.
- Да, Сър, имам. Ще изляза от офиса за 20 минути на игрището – хващам си сакото и отивам да играя волейбол. Денят е светъл и игрището трябва да е пълно с хора. Построиха игрищата веднага след като започнаха самоубийствата. Същите тези психолози стигнаха до временно решение, че спортът и допълнителното движение е в състояние да спре порива за край на съществуването ни. Всеки, който се почувства претоварен с информация има правото да играе, когато пожелае.Днес обаче няма никой на игрището. Сядам на една от пейките. Имам достъп до цялото знание на света, а ето ме – малка тъжна мишка в услуга на Правителството. Знам, че шефовете ми знаят. И вероятно скоро ще ме махнат. Ще ми предложат да стана Администратор на изходящи заповеди, за да имам повече свободно време. Тогава ще разхлабя вратовръзката, ще се кача на 18-ия етаж с чадър и ще скоча. Точно така ще направя! Това ще бъде моят протест!
В далечината се вижда друга мъжка едра фигура в костюм. Явно това ще се случи по-скоро, отколкото исках.
- Ян, не очаквах, че ще дойдеш толкова скоро. Но знаех, че имаме да проведем разговор – изправих се, изтупах се, време беше началникът да проведе разговора с мен.
- Знаеш, че високо ценим кадри като теб. Ти беше добър изпълнител на задачи – увъртането определено не беше силната страна на Ян, нито предразполагането на хората. – Искаме да ти дадем още една възможност. Няма да те назначим за Администратор изходящи заповеди, защото знаем, че това ще е по-дълъг път за теб, отколкото това, което ти предлагаме. Искаме да отидеш до Антарктида. Искаме да се срещнеш с тях и да…
- Какво! Антарктида! Диваците там ще… - прекъснах Ян. Това е пълно безумие. Спират ме от самоубийство със сделка с Правителството, в която трябва да оставя всичко. Това не е нито един от вариантите, които бях изчислил.
- Знам, Уил. Не е нужно да продължаваш, просто изчакай. Остави ме да довърша. Правителството е сигурно, че има решение на проблема. Просто трябва да се достави един плик до хората на Антарктида. Знаеш, те са хора като нас.
- Не съвсем Ян. Били сме еднакви. Аз съм Ки откакто съм на 6 Ян. Работя за Правителството от 18-годишен.
- Но сега си неконтролируем, Уил. Тази седмица за трети път стигаш до игрището за волейбол. Знаеш коя е следващата стъпка. Никой не иска да събира и твоя мозък от градините пред сградата. Това ще оправи нещата, Уил.
- Какво е изчислило Правителството? – щом Ян е видял резултат, в който доставянето на плик до Антарктида ще промени нещата е време да слушам.
- Вероятността самоубийствата да спаднат с до 40% за първата година са до 67%. Ако някой потенциален занесе плика - стигат до 73%, ако ти занесеш плика са до 80%. Уил, не сме имали толкова висок процент знаеш откога. Това не засяга само теб. Правителството има нужда от теб.
- Ян, репетирал ли си тази реч?
- Да, Уил.
- Добре, Ян. Ще занеса плика. Не става въпрос за плика, нали, Ян?
- Знаеш, че не мога да те излъжа и знаеш, че си прав. Ела в офиса ми. Тръгваш утре.
Това не беше обикновена заповед. Всичко са премислили. Правителството го е изчислило. Чудя се какво би станало, ако някой му дръпне щепсела. Разбира се, на скапаното Главно Правителство. Сигурно има резервно захранване.
Точно стигнахме главния вход на сградата и сирената заработи. Започна запечатване на сградата. Някой се беше опитал да отвори прозорец над втория етаж. Противосамоубийствения механизъм на сградата се беше задействал. Късно. Филип от Финанси се приземи на плочките до мен точно 2 минути по-късно.
- По дяволите, Уил. Това трябва да спре. Той е третия за тази седмица. – Ян стоеше пред вратата на сградата, която беше запечатана.
- Знам, Ян, знам. – отговорих докато прескачах ръката на Филип от Финанси. - Бедният Филип.
Влизам в офиса обратно и усещам отдавна забравена емоция. Вълнувам се. Дори Ки не може да ми помогне да изчисля какви са възможните резултати от визитата при Плейн на Антарктида. Значи има смисъл. Всичко има смисъл. Откакто ме инжектираха с Ки не съм имал нито един въпрос, на който да не мога да отговоря. А ето че сега отново се чувствам на 6 и се вълнувам, за нещата, които ще науча. Спомням си деня, в който ми инжектираха чипа.
* * *
Болничната престилка стигаше почти до глезените на момчето. Ръкавите, които трябваше да бъдат къси – почти до лактите. Въпреки това беше седнал на масата за ядреномагнитния резонанс и свободно движеше крака напред назад, тъй като не стигаше пода. Не мислеше. Имаше в ушите си ужасен звук, като силен писък на процесор, който работи на високи обороти. Беше отпуснал рамене и гледаше ръцете си. Строеше къщичка с тях. Първо направи покрив. После основата. Кръстоса палци и си представи, че това са рамките на прозорците. Вътре в къщата имаше друго момче, точно като него. Само че пораснало, с бяла престилка и очила с големи стъкла и сиви рамки. От другата страна на стъклото, което разделяше ЯМР стаята и контролната можеше да види майка си и доктора, които разговаряха.
- Ударът е засегнал фронталния лоб. Момчето никога няма да бъде същото. Вероятно ще успее да завърши училище, но не можете да очаквате много от него…
- Но той изглежда напълно нормално. Каза, че е паднал от не повече от метър! Това не може да бъде истина! – жената беше видимо раздвоена между истерия и гневен пристъп.
- Но може би ще можем да ви помогнем все пак. Ще ви изпратя документите след 2 дни, за да ги разгледате. Науката вече е достатъчно напреднала. Може би имаме точно това, което ви трябва. – докторът изпрати жената.
Тя влезе обратно при малкото момче и седна при него. Прегърна го и двамата си тръгнаха.
На следващия ден се обади на лекаря, беше готова да се бори отново. Помоли го да ѝ изпрати документите по-рано. Още следобеда в 4 ги имаше на лаптопа си. Експериментално лечение за лица с умствени увреждания над 6 години. Знаеше за какво става въпрос. Искаха доброволци, които да пораснат в първото поколение Киборги. Главното Правителство разпространяваше реклами навсякъде, но без да даде ясна информация. Операцията беше тежка и опасна. Щяха да срежат мозъкът на малкият ѝ син Уил точно на мястото, където двете полукълба се съединяват и да сложат малко органично парченце, което съдържа цялата информация, налична в мрежата. После щяха да му инжектират невротоксин, който да направи връзката между чипа и неговите нервни клетки. Рискът беше огромен. Немислим. Предлагаха ѝ да срежат черепа на шестгодишното ѝ дете, после да го инжектират с отрова, която в грешната доза можеше да го убие на мига. Докато спускаше поглед надолу по детайлите за операцията осъзна, че нейното момче може никога няма да преживее тази операция, или последиците от информацията, с която щеше да разполага. Сълзите започнаха да се стичат по лицето ѝ. В този момент малкият Уил, който си играеше до майка си в кухнята се изправи и тръгна към нея. След точно една крачка спря, свлече се на земята и изпадна в гърч.
Когато Уил се събуди видя, че майка му е облегнала глава на ръба на леглото. Звукът на прегарящ процесор беше още по-силен в ушите му. Още щом отвори очи започна да крещи с цялото си гърло:
- МАМООООО! МАМОООО! БОООЛИИИИИ!
Майката на Уил беше изправена пред две възможности – да превърне сина си в киборг или да го остави да живее с шума в главата му през остатъка от живота му. Ета избра Уил да бъде киборг. Тя не си даваше сметка, че синът ѝ повече никога няма да бъде неин. Той вече принадлежеше на Правителството.
* * *
Само за едно десетилетие технологията беше развита до степен, в която на 6-годишна възраст децата получаваха чипа с леко убождане на дълга игла. През 50-те години на XXI век вече всички бяха Ки. Освен една група от около 20 000 души, която не пожела да влезе в бъдещето. В един момент техният живот сред всички Ки стана немислим. Ки можеха всичко по-бързо и по-лесно. Ки имаха достъпа до цялата информация в мрежата, можеха да изчислят най-добрият вариант от всички възможни в секунди. Но не можеха да предвидят реакциите на Плейн. Така нарекоха себе си онези, които предпочетоха да останат обикновени хора. Скоро проблемът стана грандиозен. Киборгите имаха възможност да разпознават лъжите, измислиците и фантазиите. Свиването и разширяването на зеницата в секунди издаваше и най-убедителните лъжци. Плейн се озоваха в позиция да избират. Да станат Ки или да се махнат от земята. Тогава Главното Правителство – компютъра, който управляваше света - намери решение. Ки можеха да живеят на място, на което няма мрежа. Единственото подходящо място за целта беше Антарктида. Така 20 000 души поучиха предложение от Главното Правителство да бъдат релокирани с осигурени заплати, задачи, дом и всичко необходимо за оцеляването им на пустия континент. В рамките на 2 години първите Ки доброволци изградиха жилища и условия за живот на Антарктида и си тръгнаха. В следващите 5 години по-голямата част от Плейн бяха преместени със семействата си в новия град. Малка част Плейн останаха да изживеят животите си на стария континент. Но знаеха правилата. Няма лъжи. Или ще те хванат.

Канди

Никога не съм мечтал на дребно. На 5 исках да бъда доктор, на 10 палеонтолог, на 20 – Терминатора. Някъде между мечтите за приключения и любовта към науката се намесиха родителите и станах програмист. На 25 написах програмата за домакинските роботи, които още ви изхвърлят боклука, пускат пералнята, прахосмукачка, миялна. Изкуствен интелект на найси. Интелект в изкуството, при това малко.

На 30 пишех по-малко програми и повече пушех. Цигарите вървяха с уиски, уискито с кока, коката със секс, секс, секс с непълнолетни еукраинки, ерускини, ебългарки. Смесвах забраненото със задължителното. По това време пак бяха легализирали дрогата и курвите, за сметка на цигарите и алкохола. Шибано правителство. Не може да реши, кое е по-зле – ракът и цирозата или няколко наркомана и магистралната любов. Майната му, мислех си тогава, аз съм господ и утре ще родя новия Homme359, който ще сере, пикае и яде вместо вас, а вие ще ме позлатите за това и с парите ви ще си купя тютюнева фабрика и завод за спирт.

На 35 обаче написах програма за новия домашен робот Homme4000, който можеше да бъде контролиран само чрез човешка мисъл. След това се пенсионирах. По това време дрогата и жените ми бяха писнали, за сметка на алкохола и цигарите. С тях се снабдявах от един бразилец. Той се казваше Лукас, всички му викаха Мазния. Аз го наричах Педро, както виках на всичките гей. Само на хетерото им виках по имена. Това бяха петима фасфрендове все от изтока, а Педровците бяха 500, бе по-скоро 5000.

Та Педро Мазния три пъти годишно пътуваше до Бразилия и обратно до Ешвейцария, за да доставя тютюн. Щатът с най-строгите закони чинно обръщаше глава, за да не вижда страшната гледка на контрабандата с цигари. В Егермания месните радикални мюсюлмани си извоюваха закон за рязане на ръцете на пушачите, в Ефранция заплашваха със затвор всички бели, които пушат, в Енорвегия поставяха под домашен арест всеки пушач, Ебългария приемаше всяка директива излязла на запад от Есърбия. Така от всички щати, които ми се водеха родни, можех да живея само в Ешвейцария. (Баба ми Ханза е от Егермания, женена за ефранцузина Абдула, другата баба Инкиборг от Енорвегия, женена за ебългарина Али, майка ми Лейла е родена в Етурция, а баща ми Дмитрии в Ешвейцария, слава на Аллах прабабите и прадядовците никой не ги помни вече.)

Та за страстен пушач като мене Ешвейцария си беше най-удобният щат за резиденция. Проблемите с еалбанците бяха разрешени още през 2086, когато разрешиха стрелбата на месо по непознати, навлизащи в чужда собственост и щатът стана идеален за живеене пак.
И докато пушехме в скромния ми дом в Лозана с Педро новата пратка Марлборо, той разправяше – Манаус, та Манаус. Там се бил родил, страшен град, страшна природа. Да ида да го видя.
- Че как ще ходя там, там има още спин, шарка, дори акне има още! – възмутих се аз.
- Какво от това, ти нали си ваксиниран! Иди бе, там още храната си готвят! Толкова е запазено, земна кола можеш да видиш... – излезе изпод рехавия мустак над горната устна на Педро.
- Е какво пък...
Колко трябва да премисля един милионер в пенсия екскурзия за един ден. 30 секунди по-късно Homмe4000 носеше разпечатания билет за Airtram-а за утре сутринта.
След 2 кутии цигари и бутилка уиски отлежало 80 години бързият самолет не ми се отрази добре, но 3 часа до Манаус, са си 3 часа. С колата щях да се нося поне 18. В Манаус кацнахме в 11. Времето беше горещо и влажно. Взех земно такси и тръгнах да разглеждам града. Педро не лъжеше. Манаус беше много ретро град. Само тук-там се виждаха проблясъци на модернизацията отпреди 50 години и толкова. За 15 километра видях едва 4 airmatic-a модел 56-а. Земните им коли още използваха водород, хората вървяха по тротоарите, запазени небостъргачи от началото на столетието... От друсането в четириколесната машина ми стана лошо, отворих вратата и повърнах. После помолих шофьора на таксито да ме откара някъде сред природата, за която Педро ми беше разказвал толкова пъти. Събудих се след половин час. Не вярвах че може да се спи в тези примитивни машини, но факт. Пих една вода и пак заспах. След още половин час шофьорът на таксито ме събуди, че сме пристигнали. Платих му да ме чака цял ден там. Бяхме на брега на Рио Негро. Дивата природа наистина си беше на мястото. Както разказваше Лукас. Нищо подобно не бях виждал през целия си живот. Завладя ме вдъхновението отново. Духът ми се върна на мястото си и аз отново имах желание. Исках да обгърна света, както исках на 10, на 15 и на 20, но преди 25.

Видях малка група туристи на близкия кей. Отидох при тях. Те започнаха да се катерят в дървена лодка, която върви по вода, и аз се пъхнах в лодката срещу смешна сума. Едва успяхме да се сместим 7 души. Някой от брега крещеше на развален манглийски
- Прецоварили цте я, прецоварили.... – но гласа му затихваше под бръмченето на мотора на лодката.
Тези мотори бяха забранени от 50-те години насам, но в Бразилия няма нищо забранено...

Отдалечихме се достатъчно от брега, за да усетим звуците и мириса на джунглата, на реката, на живота. Лодкарят изгаси мотора, за да можем да се насладим на музиката. И докато си стояхме преизпълнени с въодушевление, усетихме, че глезените ни са във вода.

* * *

Педро Лодкаря се опитва да запали лодката, но не става. Шестимата освен мене изпадат в паника и започват да крещят към брега. Аз си седя и чакам да потънем, за да доплувам. Всички са ужасени. В един момент се сещам, че на 20 исках да бъда спасителя на земята, герой, Терминатор и скачам във водата. Тези от лодката съвсем полудяват и крещят като обезумели по мене. Аз им казвам, че няма проблем, ще се върна за друга лодка. Те крещят още по-силно, а двигателят още не пали. Аз плувам към брега близо половин час.

* * *

Излязох на брега най-сетне. Извиках Педро “прецоварили цте я” и му обяснявам, че лодката е спукана. Той зае физиономия на нещо средно между “кацах ли ви” и „цпукана ми е рабоцаца” и ме поведе към едно бунгало на брега. Оттам извадихме с общи усилия още по-примитивна лодка, с нещо, което не бях виждал и в учебниците по история. Приспособленията, които задвижваха този ретро плавателен съд изглеждаха като големи лъжици. Педро ги движеше като ги вкарваше и изкарваше във водата. Отиде до другата лодка, взе двама – върна ги на сушата. И така, докато в спуканата не остана само Педро Лодкаря. Педро Прецоварения даде едната лъжица на Педро Лодкаря и всички се завърнаха по живо по здраво.

Тогава се сетиха за своя спасител и ме обградиха. Питаха ме 50 пъти “Ти акъла ли ци ци цагубил!”, аз 60 пъти отговорих, че после ще ми благодарят...
Ядосах се много на неблагодарниците. По-добре програмист, отколкото Терминатор на неблагодарници малоумни! Отказах да се присъединя към пиршеството, което устроиха в чест на спасението ни и се върнах при таксито.

Педро Шофьора хъркаше толкова мощно, че можех да го чуя, много преди да го видя. Качих се и му казах да ме закара на летището. В апартамента ми в Лозана ме чакаха две ебългарки, бутилка еирландски спирт от миналото столетие и две кутии цигари.

* * *

Този път обаче, полетът с Airtram се оказа много по-зле. От цял ден неядене в самолета вече имах усещането, че нещо мърда в мене. В корема ми, в гърлото, в пикочния ми канал. Реших, че може да съм пипнал някой вирус в реката и си направих час за ваксина за следващия ден. Половин час по-късно, повърнах на пода в самолета. Пътниците се възмутиха. Ето, затова не трябва да пътувам с градски транспорт! Ако си бях взел поне купе, на никого нямаше да преча. Особено на стюардесата, която трябва да го чисти. А сега 150 седящи плюс още 150 правостоящи гледат как синята къса пола чисти моето повръщано.

* * *

Аз гледам оранжевата смес, на пода, до седалката ми, която си заминава с парцала. В нея нещо усилено се движи. Мисля, че халюцинирам. Доближавам се съвсем и виждам два червея с мустаци и перки как се гърчат по пода. Спирам стюардесата преди да ги избърше и тях и ги снимам с лапфона си. Правя и клипче и й разрешавам да ги изведе от коридора.

През останалите час и половина от полета разсъждавам с какво са ме надрусали или какво съм пипнал в тази река. Хваща ме ужаса, че заради едно безразсъдно пътуване ще си умра ненавършил 50. Нещото в пикочния ми канал се бунтува. Изтръпвам целия, че може да съм болен от някоя нова болест, за която няма ваксина. Това в пениса ми се движи ту надолу ту нагоре. В един момент започва яростно да се изкачва все по-нагоре и по-нагоре към корема ми. После го усещам, че се спуска към топките ми, някъде изотвътре. Отивам до тоалетната да се облекча. Всичко си върви нормално. Сигурно халюцинирам. Утре ще съм нов.

На летището ме чака колата. Казвам й да кара у дома и след няма и 5 минути влизам. Homme4000 е приготвил ядене, шампанско, музика. Двете момичета се наливат с пенливото бяло вино и си поръчват на Homme хайвер. Докато паля цигара те започват да ме събличат. Тръскам си върху гърба на втората. Тя нещо се мръщи. Изведнъж спира точно в най-хубавата част. На косъм съм да й бия един шамар. А тя ми сочи левия ми тестис. Нещо мърда в него, някаква тънка нишка, подобна на червей минава под кожата. Побеснявам, хващам мърлата за косата и я гоня от стаята. Продължавам с другата, на която червеят не й пречи. Явно и топките ми си работят съвсем добре. Плащам й и я гоня. После заспивам.

* * *

На сутринта първата работа, която свърших беше да си прегледам топките. Трезвен и нов влязох в банята, запалих цялото осветление и извадих огледалата. Мамка му, в лявата ми топка наистина има червей, който се движи. На всичкото отгоре е станала двойна на дясната. Изстрелвам се при лекаря.

Доктор Педро ме преглежда, изслушва и здравната ми история. Преглежда картоните на майка ми, баща ми, баба ми, дядо ми и двете проститутки, с които правих секс снощи и заключва, че трябва да ми направи скенер, рентген и к’во ли още не. След 20 минути изследвания докторът се завръща с траурна физиономия.
- Господине – с почти насълзени очи ми казва той – имате изключително рядък проблем... - малко преди да припадна от ужас, че умирам той изхвърля на един дъх – имат-кандиру-в-топкат-си.
- Какво!? – крещя – какво имам!?
- Кандиру, господин, Шекерун Водков, хванали сте си кандиру. Това е много рядка риба паразит. Живее на две места на планетата – в Амазонка и в Рио Негро. Във втората, за нещастие, вие сте се гмуркали вчера. Там тя е нахлула през пикочния ви канал. Тъй като рибата е много малка, още бебе, може да пътува през всяка вена и артерия в тялото ви. За ваше щастие се е настанила в левия ви тестис...
- За мое щастие ли! – викам вече на ръба на нервна криза.
- Рибката можеше да се упъти към сърцето ви, тогава вече щяхте да сте мъртъв. Налага се незабавно да отстраним органа. Ако кандируто се упъти в друга посока, можете да умрете за секунди
- Да не твърдите, че е жива?!
- Точно това казвам. Кандиру се хранят с мембрани и нежните тъкани в тялото. Може спокойно да си живее във вас няколко седмици, докато не предизвика инфекция и не умрете...

Започнах да разсъждавам. Хванал съм риба. Живее в левия ми тестис, ако мръдне от там – аз съм мъртъв. Трябва да се кастрирам. Това не е проблем, предвид, колко сперма съм замразил... Защо обаче левия е вече двоен на десния? Инфекция? Докторът явно прочете въпроса в неразбиращия ми поглед.

- От снимките, които направихме се вижда, че кандиру влиза в някаква взаимовръзка с вашето ДНК. Тъй като рибата е в много начален стадии от развитието си е възможно да сте прибавили от вашето ДНК към нейното и в момента във вас да расте риба с наченки на човешко ДНК. Затова е толкова важно по-бързо да отстраним кандируто.
- Казвате, че съм бременен ли докторе!?
- Не, не, не съм казал такова нещо...
- Педро, ако искаш да ми вземеш детето, ще трябва да се постараеш повече! – в момента, в който казах това хлопнах вратата на кабинета му и се качих в колата. Право вкъщи. Натоварих малкото багаж, който имах и Homme4000 на Airmatic-a и дим да ме няма за Ефранция. От целите Европейски Щати това беше провинцията, в която всеки можеше да претендира за нещо и всеки имаше право... да има правото.

Пристигнах в Ефранция по тъмно. Спах в Ница, а оттам право в Париж. Реших, че за малко ще поспра с удоволствията и ще живея здравословно. Тук имах и едно бивше гадже, което стана инвитор. Бях сигурен, че тя ще ми помогне да огледаме Канди. Ако някой знаеше дали ще излезе рибочовек от топката ми това беше Йоанна. Така се и оказа.

След 2 дни в Париж, съжалих, че съм се нагърбил със задачата да ставам баща на Канди. Левият ми тестис вече беше колкото баскетболна топка. Кандис се развиваше ежечасово. Йоанна ме наглеждаше на всеки 3 часа. Но това не ми помагаше особено. Не можех да мръдна от леглото. Трябваше да пикая в гърне и слава на гения ми, за Homme4000, който носеше гърнето, ядене, дрехи, пиене, миеше ме, чешеше ме и какво ли още не. За мое щастие, според Йоанна, Канди се развиваше толкова бързо, че след месец най-много ще е готова да я вадим.

Един месец не станах от леглото, но Канди беше в идеално здраве. Вече махаше с ръчички и крачета от 3Dзона, каквито за мое щастие се появиха. Йоанна, още не знаеше дали Канди ще може да диша въздух, но поне приличаше на човек, доколкото можеше да се каже за същество с дупки на гърба. От 3Dзона видяхме също, че е момиченце. Слава на Аллах, ще бъде Канди наистина, няма да е Педро!

Един ден усетих, че Канди се върти там вътре. Разбрах, че моментът е дошъл. Обадих се на Йоанна и тя дойде с цял екип. Три часа рязаха топката от другата, но успяха да отстранят само тази, в която беше Канди. После започна процедурата по ваденето на дъщеря ми. След половин час още чух детски плач. Щастието ми беше несравнимо, че е повече човек, отколкото риба...

Прегърнах я, после я съблякох и започнах да я оглеждам. Изцяло човек, само тези хриле на гърба и тези странни очи...

Нещастният случай

Настанявам се на последния ред във вагона. Завивам се с любимата ми жилетка за път. Опирам десния лакът в прозореца и чакам. Чакам влакът най-сетне да потегли. За Бога, кой в днешно време изминава 500 километра с влак? Дяволите ме взели, да си бях взела един билет за самолета! Вече щях да съм там.

Машината потегля. Задминаваме пероните, някакви хора и някакви гледки се сменят. Тъмно е, но виждам силуетите на дърветата. Редят се едно зад друго. Сенките им се застъпват и отминават. Набрахме скорост. Ето го и този любим звук. Тудуф – тудуф, тудуф – тудуф. Душата ми отново е в покой. Този ритъм, който толкова много напомня тудуп – тудуп. Гласът на влака обещава, приласкава и ме води. Вече почти съм се унесла, но някой ме ръчка с глас. Отварям едно око. Седнала съм на единствените две места във влака предназначени за инвалиди. Душата ми се бунтува. Не иска да си дава мястото, но ставам. Разминавам се с майка от турски произход, която едва носи порасналата си дъщеря. Момичето е болно от нещо-много-страшно. Загърбвам ги и сядам две седалки по-напред в празния вагон.

Липсват ми купетата. Да ги имаше бих седнала в друго. Не съм за това с инвалидите. Дори цигара бих запалила. Да, едно време... Тогава хората пътуваха заедно. Гледаха се в лицата. А сега си гледаме през прозореца. Смелите гледат в тила на предния. Днес няма тилове пред мен. Затова се захващам да следя сенките на дърветата. Отказах се да ги броя още на 17, твърде много са, но за разглеждане стават. Облягам глава на прозореца. Не ми е трудно да заспя с този звук тудуп – тудуп.

* * *

Винаги съм обичала да шофирам. Дори когато не умеех. Особено късно през нощта. Тогава сме само аз и колата. Пътят го няма. Той е рутина. Карам и се отпускам, спокойна съм. Почти като медитация е. Не мисля за нищо. Поне се опитвам. Отстрелвам всяка мисъл “Утре трябва да...” още в зародиш. Обаче през цялото време тази дълга тъга ме държи за гърлото. Колкото и да я пращам на майната си, остава в мене. Чудя се дали да не потърся аз самата “майната си”. Пускам радиото, за да се разсея. Кака Мадона разпява от там Happiness lies in your own hands... Спирам музиката. Това го знам. Не знам само как да си помогна. Аз ли трябва да избера?

После отново се качвам на любимия автобус към работата. Намирам си място, запретвам ръкави и продължавам да правя лед – 9 с Кърт. От вода в лед – 9 и после пак обратно във вода. Някой в автобуса обаче крещи. Мъж на видима възраст – 40, прошарена коса и бяла брада. Висок, спретнат. Главата му се държи на тънък врат, който влиза в огромната пухенка и се губи някъде в нея. Седнал е до младо момиче. Видимо студентка.
- Не ви е срам! Аз книги продавам! Ама ти си проста и проста ще си умреш!
- Господине, моля ви, оставете ме...
- Простачка! Нищо човешко няма вече във вас! Едно “добър ден” не можете да кажете. Идеалите си загубихте!
Вярно, вярно. Човека си е прав. Затварям Кърт.
- Ама господине! – протестира изрусената госпожица.
- А бе не ми се обяснявай бе! Аз трева ли паса! Слушай си там чалгата, гледай си мутрите и не ми говори изобщо! Селянка проста! Аз книга ти предлагам да си купиш. Ще ми разправя да не я занимавам с глупости. Простачка! Ето сред такива бездушни хора съм наказан да живея! Не съм виновен аз, че съм се родил в такова време...
Речитатива се изнесе от автобуса на спирката. “Простачката” подхвана разговор с една непозната от предната седалка за лудите по градския транспорт. А на мене не ми беше вече до лед – 9. Много правилно си го каза онзи човек. “Такива бездушни хора”. И аз често се чудя. Имат ли души тези палта, тези ботуши, тези чанти, всичките коли отвъд прозореца? Ако имат къде са ги скрили?

След това отново съм с колата. Тя ли ме води у дома или аз нея – все тая. Навън е хем студено, хем мазно. Зелена мъгла е залепнала за пътя, за колата, за въздуха. Опитвам се да медитирам пак и си търся подходяща радио точка. Попадам на някакво предаване с руска музика. Рускиня приема поздравите на развален български.
- Ало, добра виечер!...
Първо един руснак, който се обажда от затвора си поръчва хит. Изслушвам го с интерес. После се обажда плътен мъжки глас. Мисля, че Павел се казва. Моли да му пуснат “Генералы песчанных карьеров”.
- Това беше любимата песен на жена ми. Тя почина преди три години... Беше прекрасна жена, моята Мария. А две години преди нея починаха двамата ми сина. Напоследък и някои приятели си отидоха от мене. Сега съм малко сам...
А рускинята го прекъсна, благодари му за обаждането и пусна песента.

Та ра ра тара ра та таа ра рааа
А я ваш брат, я человек...

Та ра ра тара ра та таа ра рааа
Ведь я ни в чём, ни в чём не виноват

* * *

Сепвам се от съня. Започва да ме гони ужасът, че съм изпуснала гарата. Поглеждам часовника. В един час съм изсънувала един живот. А може би повече от един. Насънувах се, а ме очакват още 6 часа в този вагон. Някъде отляво се е качил някой нов. Това разбирам само по оглушителното хъркане. Е, вече всичко си е на мястото, за да се наспя като хората до Варна.

* * *

Божидар хъркаше по същия начин. Силно кхррррр на вдишване и безшумно издишване. Той хъркаше в такт с тудуп – тудуп музиката вътре в него. А аз, аз спях сложила глава върху гърдите му. Господи, как съм издържала такава дъскорезница? Боже, къде ми е дъскорезницата сега... Божидар.

* * *

В София, някъде в Студентски град сме. Божидар, аз, Иван, Алек, Стефан и Жоро. Обикаляме да търсим ядене в три посред нощ. Някой се сеща за страхотни банички с боза и всички започваме да слюноотделяме. Тръгваме с колите, а навън е топло. Всеки си поръчва една, две, три, кой колкото може да изяде. Докато подхапваме се появява едно цигане на колело. Стои отстрани и ни гледа как ядем. Божидар го пита дали е гладен. А цигането отговаря:
- И питаш, бате! Мога да изям цялата тава.
Едва ли може, но Божидар му взима две банички, за всеки случай. Дава му и 5 лева. Разпитва го как се казва. Цигането нагъва лакомо баничките и отговаря, че се казва Ангел.
- Аз съм Божидар. На колко години си Ангел?
- На 12.
- А какво правиш навън по това време сам?
- Ми бягам от дома. Живея в един дом за сираци. Там е ужасно. Понякога ни бият, а на мене ми е по-добре на улицата... Обикалям си с колелото по цяла нощ, понякога някой ми даде нещо за ядене. Ама си ходя в дома още де, щото там ни и учат.
- На какво ви учат
- Ми на френски, на география.
- Comment T’appelles?
- Je m’appelle Angel
- Браво! Продължавай да учиш!
- Божидаре! – викам го аз от колата – Тръгваме!

Всички скачат по колите и потегляме към следващото заведение. А Ангел ни гони с колелото си. Върти педалите, колкото сила има в малките му крачета.

* * *

Пристигнах във Варна с текстилен отпечатък върху бузата си. Цяла нощ подпиране на ръкав остава следи. След втората сесия сънища спах сякаш бях в кома. Без спомен, без сън повече от 10 часа. Слезнах на гарата. Взех едно такси и право в хотела. Там набързо душ, ресане, миене на зъби, нови дрехи и ново такси. Пътьом взех две бели рози. Ето ме на погребението.

Не съм за първи път на погребение. За последните 20 години кой ли не умря. Но за първи път съм на погребение на бившия си съпруг. Божидар. Защо се разведохме? Помня, че някога имах милион основателни причини. Любовта не беше достатъчна, за да ме спре. Божидар.

Влизам в залата, а там куп роднини и приятели хълцат. Гледам двете страни. От коя страна трябва да застана – от към роднините или откъм приятелите? Заставам по средата, тоест никъде. Взимам си свещ и се опитвам да се помоля за човека, който обичам. Пречат ми да се моля. Попът мрънка някакви работи, които само той разбира. А може би и той не разбира. Останалите се самосъжаляват с вой и рев пред смъртта. И аз ги съжалявам. Когато трябва да се сбогуват с трупа на Божидар хлиповете стават още по-страшни. Да студен е, но сълзите никога не топлят. Погалих го, целунах го и му се усмихнах. Така както му се усмихнах на сватбата ни – дяволито. После набързо товарят ковчега в една баничарка, че пред залата чака нов труп. Ние след баничарката...

Ето ни пред парцел 309Е. Кал до колене и трима господа от ромски произход с лопатите. Чакаме попа. Той слиза от някаква кола, казва още няколко думи и излизва половин бутилка вино върху тялото на Божидар. Аз тъна в ужас пред свирепостта на погребалните ни обичаи. После ромите затварят ковчега, хващат дългите въжета и започват да го спускат. Ковчегът се удря в стените на гроба ту вляво, ту вдясно. Представям си какво се случва с тялото на Божидар. После всички се изреждат да го замерят с пръст. Аз отказвам. Седя и гледам отстрани как го заравят. Някой идва да ми казва, че роднините не трябва да гледат. Че какво ме интересува! Аз не съм роднина вече. Отвращението ми достига връх. Бабите на Божидар започнаха да ми навират някаква храна в лицето. Малко преди да повърна от гледката на ядещите хора върху гроба си тръгнах. Нямаше какво повече да видя и чуя.

* * *

Божидар си замина от София заради мене. Няколко месеца по-късно един софийски TIR го срещна на пътя Варна - Бургас. Не успял да вземе завоя. Сега аз завивам.

* * *

На гарата съм. Чакам своя транспорт. Влакът закъснява с точно 40 минути. Правя кратки елипсовидни разходки в предната част на перона. По едно време се сещам, че трябва да съм най отзад. Отпред влакът вече ще е спрял. Тръгвам. Вървя към края или по-скоро към началото. Тук вече няма хора. Виждам едноокия как се приближава. Сърцето ми тупти бързо. Ушите ми свистят. Очите ми нищо не виждат. Гади ми се и едновременно с това всичко се върти... Прибирам писмото в жилетката за път. Оставям я на перона. Повече няма да ми трябва.

Дневникът на Ясен

Няма нищо по-хубаво от раждането на нов живот. Харесва ми да гледам как снеговете бавно отдръпват нозете си от земята и в един момент, след прикосновението със слънчевите лъчи, го удрят на бяг.

Обичам Пролетта. Не искам да изпускам нито един миг от побеляването на джанките. Омайва ме мирисът на напъпили дръвчета. Пролетен вятър, който носи ухания. Влажната студена земя се преражда и отново й никне коса. Мечтая под снеговалежа на белите листенца, разнасяни от студа.

Март е. По плодовите дървета не остана и един цвят. С нетърпение чакам първите джанки да станат колкото костилка големи, за да напълня шепите си. Точно както когато бях дете. Сега не се катеря, а само набирам малко, колкото да си спомня вкуса на моето детство.
Набирам си две-три джанки. Белите им неформирани костилки се пръскат в устата ми и остават горчив привкус. Започвам да ги ям като семки, на които изяждам само люспите. Спомням си гласа на брат ми, който е яхнал широкия клон и пълни блузата си, джобовете си и якето ми с неузрелия плод. Смее се, смея се и аз.

Стана април. Люспенето на джанки вече не върши работа. Сега изяждам по-малко, отколкото хвърлям. Костилките са повече от самия плод. Отказвам се да ги беля и ги ям като едно време – със семената. Джанките попадат в мен и посяват спомени.
Мисля, че всеки човек притежава повече от един вид памет. Носът ми винаги е помнил уханието на джанковия цвят. Очите ми помнят цветовете и формата на дръвчетата. Ушите ми помнят звука на листата. Пръстите ми помнят докосването на клоните, кората, плодът. Езикът ми помни вкуса на всеки етап от зреенето на джанките. Душата ми помни усещането. Помня, а не зная откога съм запомнил всичко това.
Чудя се какво ли е усещането да си цвете, да си мравка, да си птица, да си заек, да си друго човешко съшество, да си дърво? Какво ли е да си джанково дърво?
От няколко дни мечтая да се преродя в джанково дърво. Искам да усетя всичко, което душата на едно дърво изпитва. Може би, тогава ще разбера паметта си.
Банално е да мисля за прераждане точно, когато разбрах, че ми остават няколко месеца живот. Лекарят каза, че бавно ще започна да губя разсъдъка си поради недостига на кислород. Сигурно вече съм започнал, щом мисля за прераждане. Та аз съм бил вярващ през целия си път.
Вярвам в Господ. Вярвам и в науката. Със същата страст вярвам, че нищо в природата не се губи. Кръговрат. Водните капки се изпаряват, за да напоят земята в друго време и на друго място. Там, където са нужни. Същото се случва и с хората.
Всички сме от атоми. Аз съм изграден от същата материя, от която и камъкът, полето, водата, цветята, животните, всички останали хора и дърветата. Защо, когато тялото ми умре безвъзвратно да съм загубен? Не съм. Аз ще се превърна в друг, който е по-нужен. На друго място, в друго време.
Ще бъда най-щастливият човек на земята, ако се преродя в дърво. В джанково дърво. Това би бил моят рай.
Защо?

Защото искам:
Да дам дом на няколко врабчета
В корените си да прибера поне един мравуняк, който да изхранвам с плода си.
Да скрия под сянката си някой пътник.
Да дам въздух на няколко човека.
Един ден, когато остарея да сгрея нечии премръзнали ръце с дървесината си.
Да се превърна в мебел, дом, уют в нечия къща.
Какъв по-висш идеал може да има една душа?

Вече е май. Като се оглеждам в огледалото остановявам, че стомахъм ми явно се е оказал благоприятна почва. Джаките, които изядох през април започват да растат в мен. Знам го. Виждам го. Душата ми започва да се преражда.
От няколко дни не се чувствам добре. Усещам, че ръцете ми се вдървяват, трудно ги движа. Краката ми също не се сгъват, стоят изправни и ми е ужасно трудно да слизам по стълбите. Кожата ми загрубява, заприличала е на напукана дървесна кора. С всеки изминал ден става все по-тъмнокафява. Лекарят казва, че е от болестта, но аз знам каква е истината.

Юни. Пръстите на ръцете ми загрубяват, издължили са се безкрайно. Усещам, че все повече заприличвам на дърво. Успоредно с това аз целия се прераждам. Щастието ми е безкрайно, че мога да наблюдавам процеса.
Вчера, 16-ти юни за първи път видях, че от пъпа ми излиза нещо зелено, като миниатиюрна фунийка, която не мога да откъсна. Може би трябва да изчакам няколко дни, за да разбера какво се случва.

Юли. Зелената фунийка, излизаща от пъпа ми отдавна се превърна в красива, млада колонка с множество бледи листенца. В момента проследявам израстването на още три нови издънки от косата ми. Няма никакво съмнение. Джанките, които изядох с костилките порастват в мен! С удивление забелязвам, че заприличвам все повече на дърво. Щастлив съм, че съм сам и няма кого да притеснявам с прераждането си.

Август. Вече трудно се различава, че съм човек. Цялата ми кожа е кафява, напукана и набраздена ( както – би било неуместно, тя е) дървесна кора. Ръцете ми отдавна са два стабилни клона с по пет крехки, разлистени клончета. Освен това младите издънки, които растат в мен от април насам са по 30-40 см. Краката ми все по-често търсят земя, в която да се вкоренят. Замислям се дали да не се посадя в двора пред къщата ми. Почти не се прибирам. Трудно ми е да фотосинтезирам през малкия прозорец на стаята ми. Мечтая дъждовните дни, освежават ме. Често се замислям за идната пролет. Сигурно ще родя за първи път.

Реших, че утре, на 1-ви септември ще да се посадя. Избрах най-слънчевата поляна от моя двор за целта – до кладенеца. Написах на брат си писмо, че съм заминал за Нова Зeландия – мечтата на моя живот. Моля го само от време на време да минава през поляната на моя дом и да полива джанката пред кладенеца. Понякога да си набира малко плодове от нея, като едно време, когато бяхме деца, и да си спомня за мен.

Калин прочете писмото на брат си през ноември. Той знаеше, че брат му умира и въпреки това не го потърси два месеца. Стори му се разумно, че е заминал да умре далече от всички, в които може да предизвика съжаление. Реши че е безсмислено да прави погребение на човек, който вече е погребан. Остави нещата така. Дори не се запита защо брат му не се е сбогувал.

След три години Калин се нанесе в къщата на брат си. Беше спокойна, тиха и далеч по-голяма от неговия апартамент. Пролетта дойде с всичките си прекрасни цветове. Калин си спомни за брат си. Спомни си колко много Ясен обичаше джанките, как се катереха по дърветата, спомни си смеха му. Стана му тежко. Реши, че трябва да погребе брат си.
Април. Калин отсече джанката до кладенеца. От нея направи малък съндък. В ковчега побра вещите на брат си, които не беше изхвърлил, както и дневника му. Символичното погребение извърши сам, в същият двор. Остналата дървесина използва за огрев на къщата.
За три години Ясен беше народил много плод. Много джанки бяха паднали в земята, а от тях бяха израстнали млади клонки. Дълго след смъртта и на Калин от клонките израстнаха джанкови дръвчета и една година се сплетоха в голямо дърво.