Няма нищо по-хубаво от раждането на нов живот. Харесва ми да гледам как снеговете бавно отдръпват нозете си от земята и в един момент, след прикосновението със слънчевите лъчи, го удрят на бяг.
Обичам Пролетта. Не искам да изпускам нито един миг от побеляването на джанките. Омайва ме мирисът на напъпили дръвчета. Пролетен вятър, който носи ухания. Влажната студена земя се преражда и отново й никне коса. Мечтая под снеговалежа на белите листенца, разнасяни от студа.
Март е. По плодовите дървета не остана и един цвят. С нетърпение чакам първите джанки да станат колкото костилка големи, за да напълня шепите си. Точно както когато бях дете. Сега не се катеря, а само набирам малко, колкото да си спомня вкуса на моето детство.
Набирам си две-три джанки. Белите им неформирани костилки се пръскат в устата ми и остават горчив привкус. Започвам да ги ям като семки, на които изяждам само люспите. Спомням си гласа на брат ми, който е яхнал широкия клон и пълни блузата си, джобовете си и якето ми с неузрелия плод. Смее се, смея се и аз.
Стана април. Люспенето на джанки вече не върши работа. Сега изяждам по-малко, отколкото хвърлям. Костилките са повече от самия плод. Отказвам се да ги беля и ги ям като едно време – със семената. Джанките попадат в мен и посяват спомени.
Мисля, че всеки човек притежава повече от един вид памет. Носът ми винаги е помнил уханието на джанковия цвят. Очите ми помнят цветовете и формата на дръвчетата. Ушите ми помнят звука на листата. Пръстите ми помнят докосването на клоните, кората, плодът. Езикът ми помни вкуса на всеки етап от зреенето на джанките. Душата ми помни усещането. Помня, а не зная откога съм запомнил всичко това.
Чудя се какво ли е усещането да си цвете, да си мравка, да си птица, да си заек, да си друго човешко съшество, да си дърво? Какво ли е да си джанково дърво?
От няколко дни мечтая да се преродя в джанково дърво. Искам да усетя всичко, което душата на едно дърво изпитва. Може би, тогава ще разбера паметта си.
Банално е да мисля за прераждане точно, когато разбрах, че ми остават няколко месеца живот. Лекарят каза, че бавно ще започна да губя разсъдъка си поради недостига на кислород. Сигурно вече съм започнал, щом мисля за прераждане. Та аз съм бил вярващ през целия си път.
Вярвам в Господ. Вярвам и в науката. Със същата страст вярвам, че нищо в природата не се губи. Кръговрат. Водните капки се изпаряват, за да напоят земята в друго време и на друго място. Там, където са нужни. Същото се случва и с хората.
Всички сме от атоми. Аз съм изграден от същата материя, от която и камъкът, полето, водата, цветята, животните, всички останали хора и дърветата. Защо, когато тялото ми умре безвъзвратно да съм загубен? Не съм. Аз ще се превърна в друг, който е по-нужен. На друго място, в друго време.
Ще бъда най-щастливият човек на земята, ако се преродя в дърво. В джанково дърво. Това би бил моят рай.
Защо?
Защото искам:
Да дам дом на няколко врабчета
В корените си да прибера поне един мравуняк, който да изхранвам с плода си.
Да скрия под сянката си някой пътник.
Да дам въздух на няколко човека.
Един ден, когато остарея да сгрея нечии премръзнали ръце с дървесината си.
Да се превърна в мебел, дом, уют в нечия къща.
Какъв по-висш идеал може да има една душа?
Вече е май. Като се оглеждам в огледалото остановявам, че стомахъм ми явно се е оказал благоприятна почва. Джаките, които изядох през април започват да растат в мен. Знам го. Виждам го. Душата ми започва да се преражда.
От няколко дни не се чувствам добре. Усещам, че ръцете ми се вдървяват, трудно ги движа. Краката ми също не се сгъват, стоят изправни и ми е ужасно трудно да слизам по стълбите. Кожата ми загрубява, заприличала е на напукана дървесна кора. С всеки изминал ден става все по-тъмнокафява. Лекарят казва, че е от болестта, но аз знам каква е истината.
Юни. Пръстите на ръцете ми загрубяват, издължили са се безкрайно. Усещам, че все повече заприличвам на дърво. Успоредно с това аз целия се прераждам. Щастието ми е безкрайно, че мога да наблюдавам процеса.
Вчера, 16-ти юни за първи път видях, че от пъпа ми излиза нещо зелено, като миниатиюрна фунийка, която не мога да откъсна. Може би трябва да изчакам няколко дни, за да разбера какво се случва.
Юли. Зелената фунийка, излизаща от пъпа ми отдавна се превърна в красива, млада колонка с множество бледи листенца. В момента проследявам израстването на още три нови издънки от косата ми. Няма никакво съмнение. Джанките, които изядох с костилките порастват в мен! С удивление забелязвам, че заприличвам все повече на дърво. Щастлив съм, че съм сам и няма кого да притеснявам с прераждането си.
Август. Вече трудно се различава, че съм човек. Цялата ми кожа е кафява, напукана и набраздена ( както – би било неуместно, тя е) дървесна кора. Ръцете ми отдавна са два стабилни клона с по пет крехки, разлистени клончета. Освен това младите издънки, които растат в мен от април насам са по 30-40 см. Краката ми все по-често търсят земя, в която да се вкоренят. Замислям се дали да не се посадя в двора пред къщата ми. Почти не се прибирам. Трудно ми е да фотосинтезирам през малкия прозорец на стаята ми. Мечтая дъждовните дни, освежават ме. Често се замислям за идната пролет. Сигурно ще родя за първи път.
Реших, че утре, на 1-ви септември ще да се посадя. Избрах най-слънчевата поляна от моя двор за целта – до кладенеца. Написах на брат си писмо, че съм заминал за Нова Зeландия – мечтата на моя живот. Моля го само от време на време да минава през поляната на моя дом и да полива джанката пред кладенеца. Понякога да си набира малко плодове от нея, като едно време, когато бяхме деца, и да си спомня за мен.
Калин прочете писмото на брат си през ноември. Той знаеше, че брат му умира и въпреки това не го потърси два месеца. Стори му се разумно, че е заминал да умре далече от всички, в които може да предизвика съжаление. Реши че е безсмислено да прави погребение на човек, който вече е погребан. Остави нещата така. Дори не се запита защо брат му не се е сбогувал.
След три години Калин се нанесе в къщата на брат си. Беше спокойна, тиха и далеч по-голяма от неговия апартамент. Пролетта дойде с всичките си прекрасни цветове. Калин си спомни за брат си. Спомни си колко много Ясен обичаше джанките, как се катереха по дърветата, спомни си смеха му. Стана му тежко. Реши, че трябва да погребе брат си.
Април. Калин отсече джанката до кладенеца. От нея направи малък съндък. В ковчега побра вещите на брат си, които не беше изхвърлил, както и дневника му. Символичното погребение извърши сам, в същият двор. Остналата дървесина използва за огрев на къщата.
За три години Ясен беше народил много плод. Много джанки бяха паднали в земята, а от тях бяха израстнали млади клонки. Дълго след смъртта и на Калин от клонките израстнаха джанкови дръвчета и една година се сплетоха в голямо дърво.
