Нещастният случай

Настанявам се на последния ред във вагона. Завивам се с любимата ми жилетка за път. Опирам десния лакът в прозореца и чакам. Чакам влакът най-сетне да потегли. За Бога, кой в днешно време изминава 500 километра с влак? Дяволите ме взели, да си бях взела един билет за самолета! Вече щях да съм там.

Машината потегля. Задминаваме пероните, някакви хора и някакви гледки се сменят. Тъмно е, но виждам силуетите на дърветата. Редят се едно зад друго. Сенките им се застъпват и отминават. Набрахме скорост. Ето го и този любим звук. Тудуф – тудуф, тудуф – тудуф. Душата ми отново е в покой. Този ритъм, който толкова много напомня тудуп – тудуп. Гласът на влака обещава, приласкава и ме води. Вече почти съм се унесла, но някой ме ръчка с глас. Отварям едно око. Седнала съм на единствените две места във влака предназначени за инвалиди. Душата ми се бунтува. Не иска да си дава мястото, но ставам. Разминавам се с майка от турски произход, която едва носи порасналата си дъщеря. Момичето е болно от нещо-много-страшно. Загърбвам ги и сядам две седалки по-напред в празния вагон.

Липсват ми купетата. Да ги имаше бих седнала в друго. Не съм за това с инвалидите. Дори цигара бих запалила. Да, едно време... Тогава хората пътуваха заедно. Гледаха се в лицата. А сега си гледаме през прозореца. Смелите гледат в тила на предния. Днес няма тилове пред мен. Затова се захващам да следя сенките на дърветата. Отказах се да ги броя още на 17, твърде много са, но за разглеждане стават. Облягам глава на прозореца. Не ми е трудно да заспя с този звук тудуп – тудуп.

* * *

Винаги съм обичала да шофирам. Дори когато не умеех. Особено късно през нощта. Тогава сме само аз и колата. Пътят го няма. Той е рутина. Карам и се отпускам, спокойна съм. Почти като медитация е. Не мисля за нищо. Поне се опитвам. Отстрелвам всяка мисъл “Утре трябва да...” още в зародиш. Обаче през цялото време тази дълга тъга ме държи за гърлото. Колкото и да я пращам на майната си, остава в мене. Чудя се дали да не потърся аз самата “майната си”. Пускам радиото, за да се разсея. Кака Мадона разпява от там Happiness lies in your own hands... Спирам музиката. Това го знам. Не знам само как да си помогна. Аз ли трябва да избера?

После отново се качвам на любимия автобус към работата. Намирам си място, запретвам ръкави и продължавам да правя лед – 9 с Кърт. От вода в лед – 9 и после пак обратно във вода. Някой в автобуса обаче крещи. Мъж на видима възраст – 40, прошарена коса и бяла брада. Висок, спретнат. Главата му се държи на тънък врат, който влиза в огромната пухенка и се губи някъде в нея. Седнал е до младо момиче. Видимо студентка.
- Не ви е срам! Аз книги продавам! Ама ти си проста и проста ще си умреш!
- Господине, моля ви, оставете ме...
- Простачка! Нищо човешко няма вече във вас! Едно “добър ден” не можете да кажете. Идеалите си загубихте!
Вярно, вярно. Човека си е прав. Затварям Кърт.
- Ама господине! – протестира изрусената госпожица.
- А бе не ми се обяснявай бе! Аз трева ли паса! Слушай си там чалгата, гледай си мутрите и не ми говори изобщо! Селянка проста! Аз книга ти предлагам да си купиш. Ще ми разправя да не я занимавам с глупости. Простачка! Ето сред такива бездушни хора съм наказан да живея! Не съм виновен аз, че съм се родил в такова време...
Речитатива се изнесе от автобуса на спирката. “Простачката” подхвана разговор с една непозната от предната седалка за лудите по градския транспорт. А на мене не ми беше вече до лед – 9. Много правилно си го каза онзи човек. “Такива бездушни хора”. И аз често се чудя. Имат ли души тези палта, тези ботуши, тези чанти, всичките коли отвъд прозореца? Ако имат къде са ги скрили?

След това отново съм с колата. Тя ли ме води у дома или аз нея – все тая. Навън е хем студено, хем мазно. Зелена мъгла е залепнала за пътя, за колата, за въздуха. Опитвам се да медитирам пак и си търся подходяща радио точка. Попадам на някакво предаване с руска музика. Рускиня приема поздравите на развален български.
- Ало, добра виечер!...
Първо един руснак, който се обажда от затвора си поръчва хит. Изслушвам го с интерес. После се обажда плътен мъжки глас. Мисля, че Павел се казва. Моли да му пуснат “Генералы песчанных карьеров”.
- Това беше любимата песен на жена ми. Тя почина преди три години... Беше прекрасна жена, моята Мария. А две години преди нея починаха двамата ми сина. Напоследък и някои приятели си отидоха от мене. Сега съм малко сам...
А рускинята го прекъсна, благодари му за обаждането и пусна песента.

Та ра ра тара ра та таа ра рааа
А я ваш брат, я человек...

Та ра ра тара ра та таа ра рааа
Ведь я ни в чём, ни в чём не виноват

* * *

Сепвам се от съня. Започва да ме гони ужасът, че съм изпуснала гарата. Поглеждам часовника. В един час съм изсънувала един живот. А може би повече от един. Насънувах се, а ме очакват още 6 часа в този вагон. Някъде отляво се е качил някой нов. Това разбирам само по оглушителното хъркане. Е, вече всичко си е на мястото, за да се наспя като хората до Варна.

* * *

Божидар хъркаше по същия начин. Силно кхррррр на вдишване и безшумно издишване. Той хъркаше в такт с тудуп – тудуп музиката вътре в него. А аз, аз спях сложила глава върху гърдите му. Господи, как съм издържала такава дъскорезница? Боже, къде ми е дъскорезницата сега... Божидар.

* * *

В София, някъде в Студентски град сме. Божидар, аз, Иван, Алек, Стефан и Жоро. Обикаляме да търсим ядене в три посред нощ. Някой се сеща за страхотни банички с боза и всички започваме да слюноотделяме. Тръгваме с колите, а навън е топло. Всеки си поръчва една, две, три, кой колкото може да изяде. Докато подхапваме се появява едно цигане на колело. Стои отстрани и ни гледа как ядем. Божидар го пита дали е гладен. А цигането отговаря:
- И питаш, бате! Мога да изям цялата тава.
Едва ли може, но Божидар му взима две банички, за всеки случай. Дава му и 5 лева. Разпитва го как се казва. Цигането нагъва лакомо баничките и отговаря, че се казва Ангел.
- Аз съм Божидар. На колко години си Ангел?
- На 12.
- А какво правиш навън по това време сам?
- Ми бягам от дома. Живея в един дом за сираци. Там е ужасно. Понякога ни бият, а на мене ми е по-добре на улицата... Обикалям си с колелото по цяла нощ, понякога някой ми даде нещо за ядене. Ама си ходя в дома още де, щото там ни и учат.
- На какво ви учат
- Ми на френски, на география.
- Comment T’appelles?
- Je m’appelle Angel
- Браво! Продължавай да учиш!
- Божидаре! – викам го аз от колата – Тръгваме!

Всички скачат по колите и потегляме към следващото заведение. А Ангел ни гони с колелото си. Върти педалите, колкото сила има в малките му крачета.

* * *

Пристигнах във Варна с текстилен отпечатък върху бузата си. Цяла нощ подпиране на ръкав остава следи. След втората сесия сънища спах сякаш бях в кома. Без спомен, без сън повече от 10 часа. Слезнах на гарата. Взех едно такси и право в хотела. Там набързо душ, ресане, миене на зъби, нови дрехи и ново такси. Пътьом взех две бели рози. Ето ме на погребението.

Не съм за първи път на погребение. За последните 20 години кой ли не умря. Но за първи път съм на погребение на бившия си съпруг. Божидар. Защо се разведохме? Помня, че някога имах милион основателни причини. Любовта не беше достатъчна, за да ме спре. Божидар.

Влизам в залата, а там куп роднини и приятели хълцат. Гледам двете страни. От коя страна трябва да застана – от към роднините или откъм приятелите? Заставам по средата, тоест никъде. Взимам си свещ и се опитвам да се помоля за човека, който обичам. Пречат ми да се моля. Попът мрънка някакви работи, които само той разбира. А може би и той не разбира. Останалите се самосъжаляват с вой и рев пред смъртта. И аз ги съжалявам. Когато трябва да се сбогуват с трупа на Божидар хлиповете стават още по-страшни. Да студен е, но сълзите никога не топлят. Погалих го, целунах го и му се усмихнах. Така както му се усмихнах на сватбата ни – дяволито. После набързо товарят ковчега в една баничарка, че пред залата чака нов труп. Ние след баничарката...

Ето ни пред парцел 309Е. Кал до колене и трима господа от ромски произход с лопатите. Чакаме попа. Той слиза от някаква кола, казва още няколко думи и излизва половин бутилка вино върху тялото на Божидар. Аз тъна в ужас пред свирепостта на погребалните ни обичаи. После ромите затварят ковчега, хващат дългите въжета и започват да го спускат. Ковчегът се удря в стените на гроба ту вляво, ту вдясно. Представям си какво се случва с тялото на Божидар. После всички се изреждат да го замерят с пръст. Аз отказвам. Седя и гледам отстрани как го заравят. Някой идва да ми казва, че роднините не трябва да гледат. Че какво ме интересува! Аз не съм роднина вече. Отвращението ми достига връх. Бабите на Божидар започнаха да ми навират някаква храна в лицето. Малко преди да повърна от гледката на ядещите хора върху гроба си тръгнах. Нямаше какво повече да видя и чуя.

* * *

Божидар си замина от София заради мене. Няколко месеца по-късно един софийски TIR го срещна на пътя Варна - Бургас. Не успял да вземе завоя. Сега аз завивам.

* * *

На гарата съм. Чакам своя транспорт. Влакът закъснява с точно 40 минути. Правя кратки елипсовидни разходки в предната част на перона. По едно време се сещам, че трябва да съм най отзад. Отпред влакът вече ще е спрял. Тръгвам. Вървя към края или по-скоро към началото. Тук вече няма хора. Виждам едноокия как се приближава. Сърцето ми тупти бързо. Ушите ми свистят. Очите ми нищо не виждат. Гади ми се и едновременно с това всичко се върти... Прибирам писмото в жилетката за път. Оставям я на перона. Повече няма да ми трябва.