TBD

- Офисът ми е изграден от изцяло бели плоскости с орнаменти от бамбук. Всяка северна страна на стая е покрита с килим от зеленина – основно райграс и детелини. Интерактивните тавани имитират движението на слънцето по безоблачно небе, което създава илюзията, че си в Сахара и няма нито един облак. Психолозите, казаха преди 8 години, че ефективността на заетите се повишава с до 30% под влиянието на слънчево време. Не можаха да предвидят, че хубавото време постоянно ще потиска заетите до степен, в която те ще се предпочитат да сложат край на живота си. Очакваха, че ще се адаптираме до 3 години. После бяха 5. Самоубийствата се увеличиха главоломно. Близо 299 300 прекратиха живота си от 2154 г. до днес. Това са 4 години и 205 души на ден, които спират да съществуват, заради дневна светлина, която беше програмирана във всички затворени пространства. Опитът с програма, която адаптира светлина и небе, според актуалните метеорологични условия навън не помогна. Ако това не спре до 4 години ще бъдем изправени пред нова криза. Правителството изчисли, че при 600 000 загинали възрастни балансът няма да може да бъде възстановен. Това са приблизително 400 000 деца, които трябва да бъдат отгледани до 6-годишна възраст от приемни семейства, а вероятността да не мога да получат Ки, заради липса на когнитивни връзки, които никога не се изграждат в тези деца е приблизително 1 към 4. Нарастването на Плейн ще доведе до нова война. Аз нямам деца. Ако се самоубия ще увелича статистиката, но няма да допринеса за войната. От друга страна светлината не ми влияе. Нито времето. Нито другите. Проблемът е в отговорите. Изчислих всички възможни опции и изходът всеки път е един и същи.
- Сър, Сър, имате ли нужда от почивка? – това е колегата от съседния офис. Вероятно е чул, че набирането по клавиатурата е спряло.
- Да, Сър, имам. Ще изляза от офиса за 20 минути на игрището – хващам си сакото и отивам да играя волейбол. Денят е светъл и игрището трябва да е пълно с хора. Построиха игрищата веднага след като започнаха самоубийствата. Същите тези психолози стигнаха до временно решение, че спортът и допълнителното движение е в състояние да спре порива за край на съществуването ни. Всеки, който се почувства претоварен с информация има правото да играе, когато пожелае.Днес обаче няма никой на игрището. Сядам на една от пейките. Имам достъп до цялото знание на света, а ето ме – малка тъжна мишка в услуга на Правителството. Знам, че шефовете ми знаят. И вероятно скоро ще ме махнат. Ще ми предложат да стана Администратор на изходящи заповеди, за да имам повече свободно време. Тогава ще разхлабя вратовръзката, ще се кача на 18-ия етаж с чадър и ще скоча. Точно така ще направя! Това ще бъде моят протест!
В далечината се вижда друга мъжка едра фигура в костюм. Явно това ще се случи по-скоро, отколкото исках.
- Ян, не очаквах, че ще дойдеш толкова скоро. Но знаех, че имаме да проведем разговор – изправих се, изтупах се, време беше началникът да проведе разговора с мен.
- Знаеш, че високо ценим кадри като теб. Ти беше добър изпълнител на задачи – увъртането определено не беше силната страна на Ян, нито предразполагането на хората. – Искаме да ти дадем още една възможност. Няма да те назначим за Администратор изходящи заповеди, защото знаем, че това ще е по-дълъг път за теб, отколкото това, което ти предлагаме. Искаме да отидеш до Антарктида. Искаме да се срещнеш с тях и да…
- Какво! Антарктида! Диваците там ще… - прекъснах Ян. Това е пълно безумие. Спират ме от самоубийство със сделка с Правителството, в която трябва да оставя всичко. Това не е нито един от вариантите, които бях изчислил.
- Знам, Уил. Не е нужно да продължаваш, просто изчакай. Остави ме да довърша. Правителството е сигурно, че има решение на проблема. Просто трябва да се достави един плик до хората на Антарктида. Знаеш, те са хора като нас.
- Не съвсем Ян. Били сме еднакви. Аз съм Ки откакто съм на 6 Ян. Работя за Правителството от 18-годишен.
- Но сега си неконтролируем, Уил. Тази седмица за трети път стигаш до игрището за волейбол. Знаеш коя е следващата стъпка. Никой не иска да събира и твоя мозък от градините пред сградата. Това ще оправи нещата, Уил.
- Какво е изчислило Правителството? – щом Ян е видял резултат, в който доставянето на плик до Антарктида ще промени нещата е време да слушам.
- Вероятността самоубийствата да спаднат с до 40% за първата година са до 67%. Ако някой потенциален занесе плика - стигат до 73%, ако ти занесеш плика са до 80%. Уил, не сме имали толкова висок процент знаеш откога. Това не засяга само теб. Правителството има нужда от теб.
- Ян, репетирал ли си тази реч?
- Да, Уил.
- Добре, Ян. Ще занеса плика. Не става въпрос за плика, нали, Ян?
- Знаеш, че не мога да те излъжа и знаеш, че си прав. Ела в офиса ми. Тръгваш утре.
Това не беше обикновена заповед. Всичко са премислили. Правителството го е изчислило. Чудя се какво би станало, ако някой му дръпне щепсела. Разбира се, на скапаното Главно Правителство. Сигурно има резервно захранване.
Точно стигнахме главния вход на сградата и сирената заработи. Започна запечатване на сградата. Някой се беше опитал да отвори прозорец над втория етаж. Противосамоубийствения механизъм на сградата се беше задействал. Късно. Филип от Финанси се приземи на плочките до мен точно 2 минути по-късно.
- По дяволите, Уил. Това трябва да спре. Той е третия за тази седмица. – Ян стоеше пред вратата на сградата, която беше запечатана.
- Знам, Ян, знам. – отговорих докато прескачах ръката на Филип от Финанси. - Бедният Филип.
Влизам в офиса обратно и усещам отдавна забравена емоция. Вълнувам се. Дори Ки не може да ми помогне да изчисля какви са възможните резултати от визитата при Плейн на Антарктида. Значи има смисъл. Всичко има смисъл. Откакто ме инжектираха с Ки не съм имал нито един въпрос, на който да не мога да отговоря. А ето че сега отново се чувствам на 6 и се вълнувам, за нещата, които ще науча. Спомням си деня, в който ми инжектираха чипа.
* * *
Болничната престилка стигаше почти до глезените на момчето. Ръкавите, които трябваше да бъдат къси – почти до лактите. Въпреки това беше седнал на масата за ядреномагнитния резонанс и свободно движеше крака напред назад, тъй като не стигаше пода. Не мислеше. Имаше в ушите си ужасен звук, като силен писък на процесор, който работи на високи обороти. Беше отпуснал рамене и гледаше ръцете си. Строеше къщичка с тях. Първо направи покрив. После основата. Кръстоса палци и си представи, че това са рамките на прозорците. Вътре в къщата имаше друго момче, точно като него. Само че пораснало, с бяла престилка и очила с големи стъкла и сиви рамки. От другата страна на стъклото, което разделяше ЯМР стаята и контролната можеше да види майка си и доктора, които разговаряха.
- Ударът е засегнал фронталния лоб. Момчето никога няма да бъде същото. Вероятно ще успее да завърши училище, но не можете да очаквате много от него…
- Но той изглежда напълно нормално. Каза, че е паднал от не повече от метър! Това не може да бъде истина! – жената беше видимо раздвоена между истерия и гневен пристъп.
- Но може би ще можем да ви помогнем все пак. Ще ви изпратя документите след 2 дни, за да ги разгледате. Науката вече е достатъчно напреднала. Може би имаме точно това, което ви трябва. – докторът изпрати жената.
Тя влезе обратно при малкото момче и седна при него. Прегърна го и двамата си тръгнаха.
На следващия ден се обади на лекаря, беше готова да се бори отново. Помоли го да ѝ изпрати документите по-рано. Още следобеда в 4 ги имаше на лаптопа си. Експериментално лечение за лица с умствени увреждания над 6 години. Знаеше за какво става въпрос. Искаха доброволци, които да пораснат в първото поколение Киборги. Главното Правителство разпространяваше реклами навсякъде, но без да даде ясна информация. Операцията беше тежка и опасна. Щяха да срежат мозъкът на малкият ѝ син Уил точно на мястото, където двете полукълба се съединяват и да сложат малко органично парченце, което съдържа цялата информация, налична в мрежата. После щяха да му инжектират невротоксин, който да направи връзката между чипа и неговите нервни клетки. Рискът беше огромен. Немислим. Предлагаха ѝ да срежат черепа на шестгодишното ѝ дете, после да го инжектират с отрова, която в грешната доза можеше да го убие на мига. Докато спускаше поглед надолу по детайлите за операцията осъзна, че нейното момче може никога няма да преживее тази операция, или последиците от информацията, с която щеше да разполага. Сълзите започнаха да се стичат по лицето ѝ. В този момент малкият Уил, който си играеше до майка си в кухнята се изправи и тръгна към нея. След точно една крачка спря, свлече се на земята и изпадна в гърч.
Когато Уил се събуди видя, че майка му е облегнала глава на ръба на леглото. Звукът на прегарящ процесор беше още по-силен в ушите му. Още щом отвори очи започна да крещи с цялото си гърло:
- МАМООООО! МАМОООО! БОООЛИИИИИ!
Майката на Уил беше изправена пред две възможности – да превърне сина си в киборг или да го остави да живее с шума в главата му през остатъка от живота му. Ета избра Уил да бъде киборг. Тя не си даваше сметка, че синът ѝ повече никога няма да бъде неин. Той вече принадлежеше на Правителството.
* * *
Само за едно десетилетие технологията беше развита до степен, в която на 6-годишна възраст децата получаваха чипа с леко убождане на дълга игла. През 50-те години на XXI век вече всички бяха Ки. Освен една група от около 20 000 души, която не пожела да влезе в бъдещето. В един момент техният живот сред всички Ки стана немислим. Ки можеха всичко по-бързо и по-лесно. Ки имаха достъпа до цялата информация в мрежата, можеха да изчислят най-добрият вариант от всички възможни в секунди. Но не можеха да предвидят реакциите на Плейн. Така нарекоха себе си онези, които предпочетоха да останат обикновени хора. Скоро проблемът стана грандиозен. Киборгите имаха възможност да разпознават лъжите, измислиците и фантазиите. Свиването и разширяването на зеницата в секунди издаваше и най-убедителните лъжци. Плейн се озоваха в позиция да избират. Да станат Ки или да се махнат от земята. Тогава Главното Правителство – компютъра, който управляваше света - намери решение. Ки можеха да живеят на място, на което няма мрежа. Единственото подходящо място за целта беше Антарктида. Така 20 000 души поучиха предложение от Главното Правителство да бъдат релокирани с осигурени заплати, задачи, дом и всичко необходимо за оцеляването им на пустия континент. В рамките на 2 години първите Ки доброволци изградиха жилища и условия за живот на Антарктида и си тръгнаха. В следващите 5 години по-голямата част от Плейн бяха преместени със семействата си в новия град. Малка част Плейн останаха да изживеят животите си на стария континент. Но знаеха правилата. Няма лъжи. Или ще те хванат.